Упражнение по стил: Траектории на автографа |
|
(Снежана Иванова – "да умра не мога") |
| |
|
Невъзможно е да се втурнеш в света на поет като Снежана Иванова. Появата на всяка нейна книга е своеобразна автография на духовната мощ на поетичното. Тук е възможно да надникнеш само през тънкия процеп на завесата или през тъмното дуло на ключалката, която чака своите ключове. |
"Семиотично бях там / лингвистично отсъствах" – изповядва спящият (1), но чрез това отсъствие на всепроникващата езикова власт (2) Снежана Иванова изразява себе си и същността на поетичното. Навикналият на какъв ли не литературно-критически инструментариум изследовател трябва да се откаже от лесния "разрез" на творческата "материя" и да се опита да чуе другата същност на думите – неназовимата. Затова ще си позволим експериментално да анализираме нейната поезия, като максимално използваме лексиката, с която поетът изразява света на лирическия си персонаж.
|
Ритуалното "отсъствие" на Словото маркира способността му то да бъде не-свободно, докато духът не познава друго състояние – само свободата. Затова тук ще говорим не за стихотворения, а за поетичния израз чрез градивото на думите и за поетовите търсения на тяхното изначално, първично означение; ще разгледаме специфичното време-състояние (3) на лирическия персонаж. Единствено за целите на това изследване си позволяваме в някои случаи да не посочваме цитирането на отделни фрази или стихове, с което да докажем, че в поетичното слово има достатъчно сила, за да се самоанализира и да създаде адекватен контекст на породените от него смисли. |
|
Моето докосване до поезията на Снежа е белязано с няколко нейни дедикации и колкото да се опитвам да ги подредя на етажерката ведно с други подобни сантименталности, толкова по натрапливо забелязвам, че те са онези светещи камъчки, които ще ми покажат пътя, ако за късмет има и пълнолуние. |
"Често да си казва "Да умра не мога!" (4)– с това първо пожелание Снежана Иванова ми подаде ключа към нейната поетична вселена и изпод периферията на житейската си шапка поглеждаше изпитателно дали съм забелязала. Ала душата има своя памет – една-едничка е утробата и всеки е дошъл отвсякъде. В завихрящата се галактика на демиургичното случване, между кръговрата на живота и смъртта, е формирано възприятието за мъдростта на безначалието и безкрая, то:
възкресява погледите ни – прозрели света
отвъд смъртта и нищото. (5) |
| 1 Иванова 1994 : с. 12. |
| 2 Еко, Умберто. Език, власт, сила ... |
| 3 Терминът е мой – Р. Николова |
| 4 Николова: Румяна Николова. Личен архив: " на Р. с пожелание често да си казва "Да умра не мога!" - Художествена самодейност, бр. 7, с.49. |
| 5 Иванова 1990, 21. |
За съжаление от 2010 г. до днес Снежана Иванова не е публикувала нищо значимо. Книгите, които издаде след "Излизане от Тулча" са досадно тъпчене на едно място. Наистина ще съм приятно изненадана, ако има какво ново да каже на света. |
|
Пълният текст на анализа е публикуван в Алманах "Янтра" - 2009 г. |
| Препечатването на текста без знанието на автора е забравено. |
