Проявите на свадливост, отмъстителност, грубост, неотстъпчивост, надменност, властолюбие, които характеризират нашия обществен живот, се дължат главно на прекаленото самолюбие, тщестлавието и дребнавото честолюбие на нашата интелигенция – доказателство за нашата ниска психика и ниско душевно развитие.

Злобата, жестокостта в нашите обществени отношения се дължат предимно на тия болезнено засегнати чувства. Трябва да се признае, че самолюбивите и амбициозните хора са истински нещастници, особено в една среда, каквато е българската. Завистта и самолюбието отравят и измъчват душата на нещастния български интелигент. Благодарение на тези чувства, у нас един способен младеж среща големи препятствия в своето развитие, в проявяването на своя талант. Докато в културните народи талантът се подкрепя и подпомага – създават се условия за неговото усъвършенстване и развитие – у нас той се спъва поради завист, самолюбие и произходящото от тях интригантство и клеветничество. Проф. Иречек казва, че ако някой иска в България да напакости на свой приятел, то нека го похвали в някой вестник.
В душевната физиономия на българина завистта е най-отвратителната, най-грубата черта. Това е една уродливост по-грозна от чипия нос или кривата челюст на един физически дегенерант.
Завиждат си братя и сестри, роднини, познати, съседи, хора от един и същи занаят и т.н. "Брат на брата по-дълбоко очи вади!" – казва българската пословица. И това низко чувство се проявява понякога в такива диви форми, че спъва, отравя душевното развитие не само на този, комуто завиждат, но и на тоя, който завижда.
Особено развито е чувството завист у интелигенцията. Тя пречи сама на своето развитие, трови душата си с това низко чувство, което понякога се превръща в подла страст – и това се върши между всички – писатели, художници, артисти, журналисти, политици, лекари, адвокати.
Поради тази страстна, подла, глупва и дребнава завист, понякога цели интелигентски съсловия изгубват уважението, на което естествено би трябвало да се радват. Това чувство, което преследва издигането на една личност с унижение, с унижаването на друга, в края на краищата убива духовно целия колективитет.
Завистта у българите взема такива големи размери, поради душевно недоразвитие, поради липса на по-високи социални чувства: "Братска злоба мяра няма". У нас няма писател, общественик, изобщо по-издигната личност, която да не е била опетнена, оклеветена, охулена.
Злобата и клеветничеството достигат понякога до такива дребнави и низки прояви, че публично се изнасят клевети и инсинуации от интимния, частния или семейния живот на хората.
Клюкарството у народа и злобната критика – клеветничеството у интелигенцията – са прояви все на същите ниски чувства – самолюбието и завистта.
Все на същите чувства се дължи характерът на нашите публични събрания и диспути. За забелязване е, че в подобни събрания ораторите говорят обикновено твърде много и то главно от желание да изпъкнат като сведущи по въпроса. Те излагат целия процес на мислене, а не резултатите от тоя пороцес. Често говорят дълго и то по странични въпроси, които малко или почти никак не се отнасят до предмета.
Все поради същата подбуда, те много често се нахвърлят за случайно изказани грешки, за неправилно употребени думи даже от друг оратор. В тия диспути ораторът често занимава слушателите си не със собствени мисли, а излага мисли, заети от наскоро прочетени книжки или статии, които предава като свои. По тоя начин плагиатството в живото слово, както и в печата, се явява като резултат все на същите нисши чувства – самолюбието и тщестлавието.
Но озлобяването, дребнавите нападки и оскърбленията достигат до своя връх, понякога до побоища, когато от събранието трябва да се възприеме едно от многото изказани мнения. Всеки от ораторите, ръководени от самолюбие и тщестлавие, иска да прокара своето мнение, макар и в душата си да чувствува правотата на чуждото. Рядко в българско събрание, дето даже се засягат научни въпроси, между хора с едни и същи убеждения или научни схващания, ще срещнете публично оттегляне на своето мнение и признаване правотата на чуждото.
Но ако въпросите, които се разискват в такова събрание, засягат и материални или лични интереси на събралите се, то никога не може да очаквате отстъпчивост и толерантност в споровете. И ако някой по-издигнат в своето душевно разнитие оратор или обществен деятел, отстъпи в спора от своето мнение, то обикновено го считат за победен, даже му се смеят. Направи ли това отстъпление против своите лични или материални интереси, то го смятат за глупав, за "епитроп".