НАУЧНА СЕСИЯ С МЕЖДУНАРОДНО УЧАСТИЕ |
“100 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ” |
БАН, София 19 април 2007 г. |
|
СЛОВОТО СРЕЩУ МЪЛЧАНИЕТО В РОМАНА "АНТИХРИСТ" ОТ ЕМИЛИЯН СТАНЕВ |
Наблюднията върху отношението "слово – мълчание" в романа "Антихрист" от Емилиян Станев стъпват единствено върху полето на текста. Писателят е смятал "Антихрист" за свое най-добре направено произведение, споделил е и аналитични мисли за него (1) , но за целите на изследването съзнателно игнорираме авторовите признания от записки в дневници и от изказвания в интервюта за романа и правим опит да "чуем" самостойния "говор" текста. |
От началото до края повествованието е изградено на основата на задушевната изповед на Еньо-Теофил. Всичко, за което се разказва, е пречупено през неговата мисловна матрица. Това предпоставя възможността да се изследва проблема като двустранна структура не само от формата към съдържанието, но и в обратна посока. Така вътрешният монолог на протагониста в рамките на създадената ситуация се осъзнава като двустранна комуникация между човека и бога чрез мълчанието и словото, а желаното съдържание е поставено в желания контекст. |
Още в първите изречения разказвачът задава отношението "слово – мълчание": "А ти, окаяни, като знаеш, че всяко човешко слово е безсилно, защо пак хващаш перото?" (2) – отношение, което изразява усложненото съдържание на комуникацията: слово (бог) – мълчание (богоизбран). От тази гледна точка романът представя търсенията на творческата идентичност на човека, изкушен от божественото (слово). Затова и "народното стадо" само се споменава в романа, при това единствено като потърпевшо от неуредените отношения между бог и богоизбрани. |
Бог не познава времето – поради това и времето в романа е ирелевантно по отношение на основния проблем – творческата идентичност. Независимо от времевата обвивка, проблемът, който се разглежда е перманентно актуален – няма изкушен от словото, който да не се замисля върху основанията на своята изкушеност. Алюзиите с историко-политическото време, сегашно по отношение на написването на романа, вероятно ще си останат за хората, живели във втората половина на ХХ век в България – време на атеизъм, изземващ и редуциращ властта на религията. Атеизъм, подменил вярата в бога с вяра в комунистически идеологеми. |
За представянето на сюжета Емилиян Станев е взел времеви отрязък от българската история, който екстремно дава възможност да се откроят детайлите на споменатото отношение – "слово – мълчание". Именно отношение, а не опозиция, тъй като се разглеждат нюансите във тяхната комуникативна взаимосвързаност. Разстоянието между Слово и Мълчание ту се приближава, ту се отдалечава в едно нескончаемо пулсиране на творческия универсум. Диалогът с бога слово е ту цинично откровен, ту задушевно приглушен, но никога не прекъсва: "А щом веднъж познаеш бога, започваш да делиш всичко на добро и на зло и светът и човекът се разполовяват..." (3)Срещу това разделение е насочен целия патос на романа. Защото освен времето, очевидно бог не познава и моралните основания – те са изцяло човешко творение. |
Важен аспект на отношението "слово – мълчание" е опозицията "Христос – Антихрист" и разбирането за антихрист. Текстът ясно ни показва, че антихрист не е релевантно на дявол. Съзнанието на протагониста е извън опозицията "бог – дявол", "добро – зло", а "мирското име Еньо", като синоним на лятното слънцестоене, ни отвежда към дохристианската вяра на българите. Видяно извън аксиологичната система на юдаизма и нейната производна – на християнството, антихрист е точно посветеният в цялостния, нераздвоен и неназоваван дохристиянски бог. Лутанията на двойствения Еньо-Теофил из лицемерието на християнските добродетели от послушника до разбойника и слугата на агарянския Шеремет бег, е като движение в кръг, от който той намира излаз. Защото не човек открива бога, а бог открива човека и единственото божие условие е човекът да си мълчи, да не споделя своето избранничество. "Тъкмо за най-великите явления нямаме истински слова ни през детството, ни през зрелостта, ни през старостта и това, което виждах тогава и което виждам днес, си остава все същата тайна" (4) . |
Най-невъзможното условие – ритуално мълчание, което изтича с изтичането на човешкия живот. Мълчание, непрекъснато изкушавано и нарушавано от възможностите на словото. Чрез развитието на образа на разказвача протагонист Емилиян Станев разкрива пътя, който извървява творящият човек в търсенето на своята идентичност. И това няма как да не е и дълбоко автобиографично. |
Пълният текст на анализа е публикуван в сборника "Писател български" |
|
1 Станев, Емилиян. Дневници от различни години. С. 2003; Сарандев, Иван. Емилиян Станев. Литературни анкети. С., 2007. и др. |
2 Станев, Емилиян. Антихрист, БП, С., 1973, с. 7. |
3 Станев, Емилиян. Антихрист, ... , с. 11. |
4 Станев, Емилиян. Антихрист, ... , с. 9. |
Ползването на текста без разрешението на автора е забравено. |
|
 |
 |
|
ПУБЛИКАЦИИ |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|